Българският архитектурен модернизъм и страстите български

Българският архитектурен модернизъм и страстите български

автор: Лидия Манолова   снимки: Васил Макаринов


Над 11 500 последователи във Фейсбук. Пътуваща изложба във Варна, Бургас, Казанлък, Стара Загора, Пловдив, Ямбол, Габрово. Номинация за „Събитие на годината“ в архитектурните награди WhATA 2017.  Книга - каталог, събрала образци от архитектурата на модернизма у нас през 20-те, 30-те и 40-те години. Десетки интервюта, статии и покани за участие в тв и радио формати. Страницата „Български архитектурен модернизъм“ на Васил Макаринов и Теодор Караколев е феномен, който показва, че ентусиазмът и благородните намерения са вдъхновяващи.

Разговаряме с двамата й основатели – Васил Макаринов и Теодор Караколев, за да се включим в популяризирането на темата за отношението към архитектурата, която сме наследили, покрай която минаваме всеки ден и с която живеем.



Миналата година беше изключително активна и успешна за страницата Български архитектурен модернизъм. В какъв момент от дейността ви заварваме сега?

В.М: Връщаме се от откриването на изложбата в Ямбол, където с изненада открихме великолепни образци на сгради от периода, който ни интересува. Предстои ни Габрово. Всъщност започнахме да представяме фотографиите – свидетелство за това ценно архитектурно наследство, първо в градовете, които са представени в изложбата, но вече ни пишат от други места. Сгради на модернизма има навсякъде в България. В периода след Балканската и Първата световна война се застрояват градовете, населението нараства бързо. Развиват се големите индустриални центрове – Габрово, София, Ямбол. Започват да проектират поколението архитекти, завършили образованието си първоначално в Австрия, после – в Германия, в Чехия. Интересът към архитектурата е много силен тогава.


Ямбол, Минералната баня, архитект Аленсандър Куртев, 1938г




Как си обяснявате този обществен интерес към темата за модернизма в архитектурата от 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век? Като цяло архитектурните въпроси у нас обикновено вълнуват само тесен кръг хора...

В.М: Интересът към темата наистина е огромен и това е изненада дори за самите нас. Може би защото това са сгради, които виждаме всеки ден. Те са създадени само преди 70 - 80 години, хората още помнят и пазят спомена за тяхното построяване и история. Но периодът не се застъпва много в обучението в УАСГ. Няма и много проучвания, като изключим работата на арх. Любинка Стоилова, единствената почти, която изследва модернизма. А темата е огромна! Апартаментните сгради от предвоенния период всъщност оформят облика на градовете ни. Ето тази сграда отсреща (седим в заведение на на ул. Христо Белчев), е от 40-те години.

Откъде знаете?

В.М.: Има всички белези. В един момент, дори като ходиш само по улиците, почваш да ги виждаш. Архитектурата им е рационална,лишена от излишни орнаменти, функционална, в духа на онова, което се прави из цяла Европа. Красотата им не е в украсата и орнамента, а в играта на отделните съставни обеми, материали и повърхности, схващането на което което изисква ерудиция и познания. Затова и създадох страницата във фейсбук, за да споделя натрупания материал и информация за периода.

София, апартаментна сграда, бул. „Васил Левски“, архитект неизвестен, около 1929г

 

Как работите заедно, каква е ролята на всеки от вас?

В.М: Аз съм човек, който рови в архивите, снима, разговаря със собствениците, влиза в сградите и апартаментите. Изследовател съм. Това ми е страст. Всичко започна с моята дипломна работа, посветена на проявите на модернизма в апартаментните сгради от 20-те и 30-те години в София. А Теодор е журналист, търси връзките с архитекти, с наследниците им.

В какво виждате основната мисия на платформата си?

Т.К. : Да създава активно отношение към средата, която ни заобикаля. Бихме искали да формираме точно това отношение, да извадим хората от безразличието им, да виждат и оценяват архитектурното наследство. Затова много държим на добрите примери. Например реставрациите на къщата на Кантарджиев в София или на Морското казино в Бургас показват, нещата могат да се случват по правилния начин, когато тази архитектура се приема като ценност. За съжаление това, което по-често се вижда на страницата ни, са лошите примери...

София, къща на Ангел Кантарджиев, бул. „Цар Освободител“, арх. Иван Васильов и Димитър Цолов, проект от 1932г.

 

Да, но когато показвате лоши съвременни намеси в сградите, много хора не виждат къде е проблемът. Въпрос на вкус ли е архитектурата?

В. М.: Не, разбира се. Ние като историци нямаме право да отсъждаме естетически. Модернизмът съществува видимо в нашата градска среда, той е стилът с най-силно присъствие. Но сградите днес не се отчитат като красиви заради липсата на орнамент... До такава степен са наложени нагласите да се приема орнаментът като знак за естетическа стойност, че понякога на сгради с изключително фин детайл се лепят орнаменти! Един пример – на площад Славейков реконструираха цяла сграда, точно до хотел КООП на ъгъла. Беше изключително хубава сграда. Нямаше го този ужасен, кичозен до пълна простащина завършек на последния етаж, нямаше орнаменти... Беше хубав пример за много ранен модернизъм, но някой реши, че му е много скучен!

Думата модернизъм влезе в речника на много хора. Какво трябва да се знае за него, освен, че ни свързва с цяла Европа, обединява ни с останалия цивилизован свят?

В. М: Така е, неслучайно тази архитектура се нарича от историците интернационална. Т.е. - не е толкова свързана с местното, а прониква навсякъде.

Т. К. : Модернизмът не е просто интернационален, това е само една от трактовките. Той често включва и специфика на местното. В края на 20-те години хем сме европейци, хем има специфики на местната архитектура. Препратките понякога чисто декоративни, визуални. Масовото стрителство никога не отговаря изцяло на манифеста на модернизма. В България и на други места модернизмът е рамка, в която може да се работи. Не е чак толкова догматичен в проявите си.

Габрово, жилищна сграда на Бтою Радев, ул. „Априловска“, архитект Нено Ямантиев, 1935-38г.



Кои архитекти са днешните наследници на модернизма?

Т.К.: Къщата се гради отвътре навън, от удобството към естетиката – това е основен принцип на модернизма. Едното не е за сметка на другото, но се започва от функцията. Тези архитекти, които акцентират на функцията, са днешните наследници на модернизма.

Коя е главната ви грижа, основният проблем на сградите от периода на модернизма днес?

В.М. : Да не се забравя автентичността. Тя е ключова за историческата памет. Да няма груба подмяна. Въпреки всички промени стилът е изключително устойчив, жилав, и това е голям шанс при едно осъзнаване сградите да се запазят добре.

Чия е отговорността според вас – на собствениците, на обществото, на институциите?

Т. К.: Според мен отговорността тръгва отдолу нагоре... Но и е двустранен процес. Ние сме си задали рамката на модернизма, но би могло да е за всеки друг период. Когато големи обекти – като ларгото, Плиска, се правят по бутафорен начин, нормално е това да се отрази и върху домовете, сградите. Много от нещата зависят от хората във входа. Да си сменим ли дограмата или да си запазим старата? Не трябва да приемаме тези неща за даденост, а да мислим за тях като за ценност. Но обикновено си казваме – това е старо, значи е лошо. А не е така. Историята е в живата среда, която обитаваме. Хората трябва да се чувстват горди и щастливи от това, че обитават стари сгради. Мнозинството в центъра живее в почти 100 годишни кооперации. И те са здрави, функционални. Но по някаква причина не ги усещат като ценни и достойни за опазване. Автентичността е във всички детайли, за които говорим – дръжката на вратата, прозорците, входните врати – неща, които е трудно да се контролират от институциите.

В.М.: Има една страшно погрешна тенденция – когато правят ремонт, собствениците държат резултатътда се вижда. По някакъв начин да се отбележи, че е вложил средства, новото да крещи.

Т.К.: Затова трябва да говорим за добрите примери. Да има положителна реакция – от медиите, от другите хора. Това ще накара всички да искат да постъпят по правилния начин.

Пловдив, къща на Протохристови, ул. „Емил де Лавеле“ № 4, архитект Стойко Стойков, 1936г



Кой е правилният начин според вас?

В.М.: Тук е ролята на архитектите. Градът е жив организъм, някои неща се събарят, падат, но винаги може да се впише съвременното в историческата част на града, без да изпъква, да пречи, да имитира. Дразня се най-много на имитациите. Те са най-пошлото и просташко нещо. Модернизмът го избягва това – в стария Пловдив например има модернистични сгради, които се вписват перфектно в средата. Без да се налагат, без да пречат. От днешна гледна точка трябва да се постъпва по същия начин. Тютюневия склад в Пловдив напромер - не е нужно да се възстановява, както е бил. Трябва съвременен подход, който да допълва историята. Единствено ако разполагаш с пълната документация, оригиналната, и с оригиналните материали, тогава може да се подходи към реконструкция... Иначе е просто лоша измислица.

Т.К.: Архитектурата е част от градския език, малко или много всички сме нейни ползватели. Тя изгражда облика на града. Затова и по този начин трябва да се гледа на това наследство; статутът на културна ценност често убива съзнанието какво трябва да се опази всъщност. Защо нямаш право да пипаш нищо? Прехвърля се отговорността върху институциите, залинява съзнанието на хората. А това е отговорност – лична, на собственика. Няма колективна отговорност. Важно е да знае какво притежава.